ЧАСТЕН ОТРЯД
Криминален роман
ЧАСТЕН ОТРЯД
Васил Гергов1496 г.
И конят, и ездачът бяха плувнали в пот. Младият мъж едва се държеше на седлото, но продължаваше да язди така, сякаш го гони дяволът. Умората вече замъгляваше съзнанието му, когато в далечината видя целта на пътуването си.
В планината Водно, над малкото селце Горно Нерези близо до Скопие, се намира манастирът „Свети Панталеймон”, издигнат през 1164 г. от принц Алексей Ангел. В една от килиите зад високите му зидове седяха петима мъже. Спряха разговора, щом чуха конски тропот по каменистата пътека, водеща от подножието на планината към дебелите порти на манастира. Бяха започнали да се притесняват, че на този, когото чакат, може да му се е случило нещо лошо. Най-възрастният от тях се обърна към мъжа до него:
– Петре, отиди да видиш Коста ли идва.
Човекът стана и излезе от килията. Върна се след малко.
– Не е Коста! – каза развълнувано. – Един от неговите хора е!
– Викни го да дойде. Сигурно се е случило нещо...
Петър се отправи към портата, а останалите излязоха на малкото площадче, за да посрещнат новодошлия. Конникът влезе и в момента, в който се опита да слезе от коня, се свлече на земята. Помогнаха му да стане и го въведоха в килията. Сипаха му вода. започнаха да го разпитват.
– Йосифе, кажи какво става? – започнаха да го разпитват. – Защо идваш ти, а не Коста?
– Убиха го. Хванали го точно в момента, когато се опитвал да извади от конака едно от нашите момчета. Справил се с двамата пазачи, но тъкмо излизали и се натъкнали на новата смяна. Изненадали го, нямал време дори да извади ножа си. Ония го заклали като куче и набили главата му на кол.
– А нашият човек вътре?
– Оставили го жив, но по-добре да го бяха убили. Преди отново да го хвърлят в килията, му извадили очите с нагорещено желязо.
– Мамицата им мръсна, изроди ниедни!
– Когато разбрах какво е станало, взех десет юнака и нахлухме вътре да го извадим. Заради нападението на Коста обаче бяха засилили охраната. Вътре имаше седем феса. Изтрепахме ги, изведохме затворника, но и двама от нашите паднаха.
Йосиф извади от пояса си пръстен с гравирана римска шестица и го подаде на възрастния мъж.
– Намерих го на ръката на един от башибозуците. Веднага го познах, защото Коста никога не го сваляше. Беше много важен за него. Виждам, че всеки от вас носи такъв пръстен, затова предполагам, че трябва да ви го дам.
– Ти откъде разбра къде да ни намериш? – притеснено попита чорбаджи Киро. След въпроса му останалите се заозъртаха притеснено.
– Коста ми беше като брат. Наскоро ме помоли, ако някога нещо му се случи, да дойда тук на тази дата и да чакам, докато се появят хора с такива пръстени.
Петимата присъстващи и покойният Коста представляваха Съвета на най-тайния орден, създаван някога в България – Ордена на шестимата. Когато преди двеста години техните предшественици създали братството, не знаели срещу какво ще се изправят наследниците им. Старият чорбаджия приклекна и като застана на едно коляно, каза:
– Йосифе, отдавна те наблюдавам. Имам честта да те поканя да се присъединиш към нас. Ти доказа, че си достоен да заемеш мястото на покойния ни брат. Готов ли си да узнаеш тайната ни и с цената на живота си да я пазиш?
Младият мъж се замисли. Отдавна усещаше, че покойният му приятел крие нещо, но никога не го попита каквокрие. Каква ли тайна щяха да му съобщят тези мъже? На него – сина на овчаря Траян.
– Готов съм.
– Закълни се в паметта на Коста, че каквото научиш сега, няма да го споделяш с никой, докато не му дойде времето.
– Заклевам се!
– Сега повтаряй след мен. „Заклевам се да дам живота си за каузата, която Орденът защитава. Ако ме хванат и измъчват, да сложа сам край на живота си, но никой да не узнае нищо от това, което сега ще науча. Заклех се!”
След като изрече клетвата, Йосиф беше посветен от петимата мъже в една вековна тайна.
500 години по-късно, есента на 1996 г.
Мрачен ноемврийски ден. Оловносиви облаци бяха надвиснали над София и всеки момент щеше да се изсипе проливен дъжд. Поне така предвиждаха синоптиците, а те в последно време познават. И настроението на събралите се в малката хотелска стая мъже беше мрачно като времето навън. На лявата си ръка всеки от тях имаше златен пръстен с изобразена на него римска шестица. Четиримата бяха на възраст между 60 и 70 години. Предния ден беше убит още един член на Ордена, а те не са намерили достоен заместник на застреляния преди месец друг техен събрат. Не знаеха дали тези две убийства са свързани помежду си и дали имат нещо общо с мисията им.
Преди много години всеки от тях бе посветен в една тайна и се бе заклел да я пази с цената на живота си. Трябваше спешно да вземат решение кои да бъдат заместниците на убитите. През всичките години от съществуването на Ордена членовете на Съвета винаги са били шестима.
Една тайна със 700-годишна история и нейните пазители бяха на път да изчезнат.
ОХРАНИТЕЛЯТ
1.
Мобилният телефон на Бисер Христов иззвъня. Един, два, три, четири пъти. Той се разсъни, протегна ръка и взе джиесема от нощното шкафче. Беше най-довереният му човек.
– Слушам те, Павка.
Павел Митов, бивш служител от поделението във Врана, докладва кратко:
– Шефе, още едно убийство.
– Кой?
– Депутатът Методиев. Застреляли са го пред дома му в кв. „Емил Марков”.
– Слизам до пет минути. Колите да са на линия! Диспечерката уведоми ли патрулите?
– Да! –отговори Павел и с това разговорът приключи.
Чак сега Бисер погледна часовника. Показваше 3,47. Стана и отиде до стола, на който оставяше дрехите си. Набързо облече черния спортен панталон и черното поло.
– Какво се е случило? – погледна го сънено Венета.
– Нищо... – Нямаше смисъл да я тревожи. Така или иначе сутринта щеше да разбере от новините. А и приятелката му е свикнала да не задава излишни въпроси. – Спи, ще си дойда след малко.
Едно от нещата, на които Бисер много държи, е точността. Изискваше точност и от служителите си, и от хората, с които се срещаше. Самият той е педант на тази тема. Точно в 3,52 слезе в гаража. Трите джипа „Волво ХС-90” с еднакви номера и с надписи „Частен отряд” бяха със запалени двигатели, а шофьорите им чакаха сигнал за тръгване. До колите стояха още седем мъже, всички облечени като шефа си в черни спортни дрехи и с пистолети на кръста.
– Добро утро, момчета! – поздрави ги Христов и всички заеха местата си.
Тези десет мъже бяха като едно семейство. Всички бяха работили в поделението във Врана и сега живееха на първия етаж в къщата на Бисер Христов в Бояна. Бившите барети бяха личната му охрана, малка част от първия частен отряд, който той създаде, за да се бори с престъпността.
Павел подаде радиостанцията на шефа си и започна да му докладва:
– Диспечерката чула на полицейската честота за стрелба в „Емил Марков”. Вкарала адреса, който дали на патрула, и излязло името на Методиев. Ченгетата, които отишли да проверят, докладвали, че депутатът е мъртъв. Тя ми се обади, а аз се свързах с теб...
2.
Бяха минали по-малко от десет минути, откакто Павел събуди шефа си, а вече се носеха с бясна скорост и с включени сини лампи към местопрестъплението.
– Център на тринайсет! – чу се по радиостанцията на честотата на отряда глас.
– Слушам ви, тринайсет! – обади се диспечерката.
– Току-що покрай нас мина автомобил „Опел Вектра” с изгасени светлини и без заден регистрационен номер. Тръгваме след него.
Екип тринайсет беше един от двадесетте патрула, които денонощно обикаляха София. Патрулираше в района на Студентски град. 120 бивши барети бяха наети от Христов, за да се грижат за сигурността на живеещите в столицата. Бисер натисна комутатора на станцията:
– Екип тринайсет на първи... – това беше неговата позивна.
– Слушаме те, първи.
– Изгасете светлините и карайте след тях. Може да не са убийците, но бъдете внимателни. При първа възможност спрете колата и проверете пътниците.
– Разбрано.
3.
Сивият автомобил спря на двеста метра от зала „Христо Ботев”. От колата излязоха двама мъже. Не бе започнало да се развиделява, наоколо всичко тънеше в непрогледен мрак. Черното „Волво С-40” с тъмни стъкла на екип тринадесет идеално се сливаше с обстановката.
Георги Мечкаров по прякор Мечката беше един от малкото служили някога в спец частите, които не се вписваха в „професионалните” стандарти – метър и осемдесет височина, 85-90 килограма. С ръста си от 2,03 м и със 135-те си килограма той напълно заслужаваше своя прякор. Другият член на екипа – Петър Митев, шофираше. Той забеляза, че вектрата спира, и моментално закова на място. Висок 1,82 и с тегло 87 кг, на пръв поглед с нищо не оправдаваше прякора, даден му от колегите. Много хора не го взимаха насериозно и късно разбираха защо го наричат Петьо Дивия, но на някои това им костваше и месеци лечение в „Пирогов”. Пресегна се и взе от задната седалка двата комплекта очила за нощно виждане. Подаде единия на Мечката, а другия сложи на лицето си.
– Първи на тринайсти.
– Слушам, тринайсти.
– Колата спря на малката уличка с посолствата зад зала „Христо Ботев”.
– Приближете се до заподозрените и ако се наложи, използвайте сила. Изключете станциите. Свържете се с мен, като приключите.
Мечката пръв забеляза тубата, която единият от мъжете извади от багажника на колата. Другият се оглеждаше неспокойно и пристъпваше от крак на крак. От време на време казваше нещо на спътника си, но бившите барети бяха на около 30 метра и не можеха да ги чуят.
Исполинският ръст на Мечкаров не му пречеше да се движи бързо и безшумно. Насочи се към престъпниците, а Петьо направи бърз полукръг и вече се намираше на 7-8 стъпки от другата им страна. Дивия чу краткия кукувичи знак на партньора си и му отговори с крякането на жаба.
Атаката протече мълниеносно. Двамата мъже от вектрата така и не разбраха какво им се е случило. Мечката се приближи до мъжа с тубата и с мощен удар с дясната си ръка в слепоочието му го просна за доста дълго време в безсъзнание. Подпалвачът и тубата паднаха едновременно с глух тътен на земята. Шофьорът се обърна, за да види какво става, и за секунда също се озова на земята. Опитваше се да си поеме въздух, хванал с две ръце гърлото си, където Дивия бе отпечатал дланта си.
За нула време им сложиха белезници и ги оставиха да лежат до колата.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Какво става по-нататък - ще разберете, като прочетете "Частен отряд".
- Васил Гергов