ОТВЪД ОГЛЕДАЛОТО
Новели
ОТЛОМКИ
Таня ТаковаПристигнах в София. Най-сетне. Не е както си го представях. По-шумно е. И по-прашно. Когато слязох от влака, се оказах запратена сред огромна тълпа. Дали на гарата винаги има толкова хора? Дали днешният ден не е просто изключение, случайност? Някаква жена, повлякла мрънкащото си дете с една ръка, а с другата мъкнеща огромна торба, се блъсна в мен, изгледа ме свирепо и продължи.
Опитах се да видя колкото е възможно повече и да запомня всичко. Но до мен достигаха само отломки. Дума, изпаднала от неясно изречение. Отговор, промъкнал се през пролуките на нечий разговор. Разсечени късчета от думи, блъскащи се като жужащи пчели в невидимо стъкло. Яка на риза. Бърз поглед към часовник. Нетърпеливо потропване с обувка. Цигарен дим. Тътрещ се куфар. Просеща ръка. Хора. Парчета от хора. Моменти като откъртени от порцеланова чаша. Трудно сглобяеми. Сложни за разгадаване. Бях изгубена сред руините. Усещах, че ми се вие свят. Ако останех права още миг, най-вероятно щях да падна. Можех да направя само едно – да си поема дъх и да се гмурна в навалицата. Боях се, че в противен случай тълпата ще ме погълне, ще ме стопи като захар във вода и няма дори да разбера за изчезването си.
Взех багажа и се добрах до такси. Отново цигарен дим. Завихряше се под ламаринения покрив и се измъкваше през отворения прозорец. Деца край пътя. С избелели и опърпани дрехи, а в тъничките им ръце – пликове. Говорят си и от време на време потъват в отровата – дишат лепило със същия съсредоточен вид, с който шофьорът пуши.
Върху асфалта слънцето се бе проснало искрящо и черно. Остри отблясъци по шосето, изглеждащо като покрито с лед. Не, по-скоро с вода. Маранята набръчкваше пътя, превърнал се на тъмна река. Беше толкова горещо, че ми се струваше, че прозорците, колата, а и аз ще се стечем на вадички, ще бъдем стопени и погълнати от гъвкавата ивица, затворена между бреговете на тротоара. Но нищо подобно не се случи. А хората все така бързаха нанякъде с безизразни физиономии, закачени за лицата им. Заприличаха ми на трошливи бисквити. Какво щеше да се случи, ако спрат да се движат стремително и уж целенасочено? Или ако ненадейно се сблъскат един с друг? Щеше ли да остане нещо друго след тях освен шепа трохи?
Светофарни примигвания. Зелено. Червено. Клаксони. И пак зелено. Пешеходци с вид на сомнамбули. Тромави, тревожно пищящи автомобили. Задръстването, цигареният дим и еднообразната музика бяха направили шофьора сънен. В замъгленото огледало забелязах разсеяния му поглед. Сподавена прозявка. Още една. Дано все пак не заспи.
Отдъхнах си, когато се озовахме пред блока с олющена по фасадата боя. Грабнах багажа и с удоволствие тряснах вратата зад себе си, оставяйки ленивата физиономия на шофьора да се топи в сивкави облаци. Таксито зави и изчезна в гъстия лепкав въздух, вихрещ се на спарени талази.
Купчина блокове. Задушаващо близо един до друг. Приличат на огромни цигарени кутии, пълни с отровени затворници. Защо реших така? Току-що бях пристигнала и вече дръзко раздавах табелки и лепях етикети на хора, които не познавах. Нямах право. Какво очаквах? Нещо по-голямо от малкия град, с който бях свикнала? Да, беше различно, но все пак... Има и градинка. И дървета. И може би не е чак толкова зле. А мога и да се върна. Не днес. Утре. Сигурно близките ми ще са разочаровани, защото очакват от мен да се справя, да се прибера у дома тържествуваща и успяла (каквото и да значеше това) и да имат повод да се хвалят с мен. Е, ще го преживеят. Дори и да се завърна безславно.
Мисълта, че съм свободна да направя крачка назад, ме направи способна да пристъпя напред. Качих се до апартамента, който беше нает за мен. Леността на горещия ден бе пропълзяла и тук, бе сковала обитателите на блока, които си бяха вкъщи. Отключих. Оставих куфарите си в кордора. Уютно тихо. И прохладно. Бях любопитна, нетърпелива и в същото време изпитвах неудобство – пристъпвах в чужда територия и мястото ми не беше тук.
Разходих се из стаите. Паркет. Килим. Старомодни тежки мебели от масивно дърво. Кръгче от дъното на чаша, оставила следа върху масата, застлана с дантелена покривка. Чудесна мебел, която вероятно е събирала гости за обеди и вечери. А покривката? Представих си я в ръцете на домакинята, доплитаща изящната дантела. Кресла с високи облегалки. Едното от тях е до прозореца, а тапицерията му е избледняла. Може би това е било любимото кътче на собственичката. Широк диван и дълги плюшени завеси в тъмночервено и масленозелено. Полумрак.
В спалнята не беше по-различно. Следите от чуждото присъствие се забелязваха ясно. Останала неизпита вода проблясваше в кристална чаша на нощното шкафче. Пердетата бяха ефирни, а слънцето се бе проснало на светли ивици по пода. Колода карти върху бюрото. Представих си предишната обитателка на тази стая – съсредоточено реди пасианс и подпъхва бели кичури коса в прическата си.
Безвремие. Озовала съм се на място, недосегаемо за часовников пулс и населено с призраци. Сякаш съм попаднала в друго измерение, в паралелен свят, а редом до мен е и някой, когото не мога да видя, но който ми е оставил знаци за съществуването си. Дали старицата беше починала? Дали си бе тръгнала по своя воля? Изглеждаше, че си е отишла набързо, оставяйки след себе си късчета живот, олющени от годините. Защо бе забравила вещите си, дори книгите и гоблените? Не бях сигурна дали ще остана. Честността изискваше да си го призная – бях натрапница. Изтощена заспах на дивана.
На другата сутрин умората се беше изпарила. Но не и нежеланието ми да изляза. Хаосът навън. Шумът. Суетенето. Не си заслужава да потъвам в тях. Не бързах да се запозная със съседите. Нямах определена идея какво ще правя, какво ще работя, не ми хрумваше откъде да започна. Единственият остров на спокойствие беше апартаментът, който малко по малко започнах да възприемам като свой дом. Имах си и оправдание – трябваше да се погрижа за куфарите, да почистя, а и можех да обиколя магазините по-късно, когато храната, която носех, свършеше.
Забелязах брези през прозорците на хола. Имаше розови храсти. А няколко дни по-късно открих и още нещо. Докато подреждах бюрото, намерих в чекмеджето купчинка листа. В началото ми се стори, че са празни. Оставих ги несръчно на предишното им място; разпилях ги. Ситен почерк по повечето от страниците. Може би не беше съвсем редно, но ги взех. Ще ги прочета...
Като кибритена клечка. Изхрущя, пречупи се и падна. Токчето, забило се в ръба на полуоткъртила се плочка на тротоара. Непоправимо, погубващо олющено. Почти колкото и обувките ми, оцелели през дълги есенни, пролетни, летни дни. Напукана черна кожа, приличаща на географска карта с изрисувани пътища, реки и дълбоки каньони. Побелели, изтънели като лъскава и полупрозрачна оризова хартия подметки. Устояха и на ситния чакъл, и на прилежно асфалтираните улици с проснати по тях дъждовни отражения като отпечатани на фотографска лента. А корабокрушираха точно тук. Спънаха се в едно сбръчкано тротоарче, в една побъркана, излязла от очертанията си, наръфана от времето плочка, жестоко блъскаща се в краката на хората. По принцип не причинява инциденти, но когато човек забрави да гледа в стъпките си и не закотвя погледа си в земята, тогава е възможно хилеща се ръбеста случайност да го удари през обувките. Просто защото е по-лесно да счупиш нечии чужди кости, отколкото да си признаеш за липсващите си парчета.
Улици. Шеметно разминаващи се автомобили. Размазани очертания на пешеходци по витрините на магазините, примамващи с бонбонено целофанен блясък. Сергии с цветя. Мирис на хляб от пекарната зад ъгъла. Хилави кучета, уморени от имитация на заплашително ръмжене. Просяци. Групички от шумни ученици, небрежно разнасящи чантите си. Клаксони. Угарки от цигари. Локви от отдавна заминал си дъжд. Но целият свят изчезва, когато някой катастрофира в тротоарна плочка, защото в този миг тя се превръща в най-важното. Дори часовникът спира от ужас. Как можеш да продължиш? Какво ти остава?
Загърнах се в тънкото си палто с твърде къси ръкави, вдигнах отломката от обувката си така внимателно, сякаш това беше не просто ненужен ток, а умираща птичка. Вече нямаше значение накъде бях тръгнала. Не можех да отида така. Никъде. Можех само да се върна обратно. И да очаквам по-добри времена, когато обувката ми ще бъде спасена.
Опитах се да прикрия безпомощността на куцащата си походка. Безуспешно. Стъпките ми бяха странни, почти валсиращи.
Сменям тапетите в стаята. Обелвам люспа по люспа хартията, трупаща се като отрязани кичури коса на пода. Парчета спомени, парчета живот. Неблагодарница! Защо ги погубвам? Но нали и змиите се разделят със старата си кожа? Отчупени горски цветя върху умиращата, съскаща хартия. Не са нужни думи, за да й придадат смисъл. Минало, свличащо се на платна. По стените остават неизбежни следи. Приличат на хора, пострадали от пожар. Стените. Свлечени. Наклонени. С превити рамене.
А на пода – отломки като от корабокрушение. Безполезни като чадър с прекършено крило. Гадаеш кое късче къде се е намирало. Но са твърде много. Твърде объркани. Твърде назъбени. А някога край тях се е виел вятърът, донесен от пердетата. И слънцето е заспивало в залезно сияние. И небето е попивало като парфюм в нарисуваните поляни от цветя.
Купчина хартия и сивота по стените. Глухи, чужди, убити, доскоро приютявали живот, а сега – знак за неговото отсъствие. Поне й останаха костите. На стаята. Сгърчила се е, смачкала се е като изхвърлен лист от недописано писмо. И мълчи. И не желае да каже нищо. Може би чака края си.
Уморена съм. Толкова, че не ми се започва отново. Лепенето на тапетите. Закачането на пердетата. Подреждането на мебелите. Реанимирането ще отнеме време. Ще се разнесе прах. Ще бъде шумно. Ще са ми нужни кофи с търпение. Но едва ли имам нещо по-добро и смислено за правене от това да се опитам да спася една умираща стая.
Когато си прекалено дълго на тъмно, забравяш как изглежда светлината. И яркостта на цветовете, и натрапчивостта на ароматите, крясъците и шепотите. Те са външни. Ненужен товар на кораб. Течение, което ще строши стъклата, ако не затвориш навреме прозорците. Не можеш да ги изхвърлиш на боклука като килограм изгнили ябълки. Но не пречи да им затръшнеш вратата. И да спуснеш щорите. Да седнеш в центъра на стаята и да чакаш. Да броиш секунди и дихания. Да провериш. Чие търпение ще се пръсне като кристална ваза? Кой ще се предаде? Кой ще се откаже и ще приеме поражението си?
Толкова е лесно един надзирател да се превърне в пленник и едно убежище – в затвор.
Казват, че не е възможно човек да забрави как се шофира. Но за говоренето на даден език не са толкова сигурни. За да си добър спортист, трябва да тренираш редовно. А за да се научиш да живееш? Какво е необходимо? Колко често е нужно да си припомняш вече забравеното? Колко пъти си длъжен да преодоляваш умората си?
Понякога изглежда, че ми трябва незначително усилие. Колкото крилце на водно конче – стъпка, по-малка от милиметър. Само още едно дихание. Само още една хапка живот. Само още една глътка търпение.
Повтарям си го непрекъснато. Докато изкачвам стъпалата на блока, а асансьорът безответно се е настанил на партера. Тежи ми багажът. Напазарувала съм. Нося ли нещо въобще? Какво е способен да вземе човек със себе си? Оставя излишъците. Само още едно стъпало. Защо? Докога? Близо ли е последният етаж? А покривът? И после? Какво ми остава?
Небето е прозрачно и спокойно като езеро, в което ти се иска да се гмурнеш, но не за да плуваш, а за да гледаш звездите оттам. Станиолени. Като направени от бонбонени обвивки. С ръбести, неравни лъчи като на изкривени сребърни шпори. Впили се в синевата прилепчиви растения. Светулки, заплетени в паяжинна мрежа. Омръзна ми да ги броя. Не желая да ги препарирам. Лъскави са като копчета на нов костюм. Падат, подобни на снежинки, или пък стоят гордо като зашити пайети – своенравни и капризни. Плодове. Златисти гроздове.
Небесни полета от звезди – примамливи лакомства. Цяла бонбониера. Обичам шоколада. Напомня ми забравени сънища. Уютни, коледни, блестящи.
Денят е особено светъл. Слънцето – счупено на парчета по мебелите и разстилащо се по пода. Някога бях виждала подобно. Разпаднало се на жълти, червени и сини късчета. Но не слънце за подреждане. Витражни отражения. Цветни стъкла. Прохлада и уют в църквата.
Съседката донесе храна. Не съм я молила, но тя идва. Може би е единствената, която ме посещава от доста време. Питам я за детето й, за кучетата, за работата. Не защото любопитствам или се интересувам. От любезност. И за да чуя човешки глас. Дори не разпознавам думите, не намирам смисъла в тях. Оставям я да говори и слушам така, сякаш това е непознат език – наслаждавам се на мелодията, на украсата и ритъма на произнесеното, но не разбирам нищичко. Забелязвам, че понякога ме гледа със съчувствие и учудване. Но й прощавам. Какво значение има каква е последната клюка в блока, кой си е купил нова кола и каква е цената на зеленчуците? Никакво. А тя отчаяно се опитва да придаде на дреболиите значимост, каквато не притежават. Но се случва и да се умори. От скуката, от еднообразието, от усърдието да играе добре ролята си, от самотата в тълпата... Тогава може да говори само с някого, който знае. Нужно й е, за да се почувства силна. И да повярва, че тя няма да избяга. Не и тя.
Някой се учи да свири. Може би е хлапето от долния етаж. Музиката се изкатерва по стената и влетява в стаята ми. Трудно е да се отгатне мелодията. Звуците са нестройни. Блъскат се в капака на пианото, счупват се и от тях остават само парченца. Изтрополяват, а после се промъкват на пръсти. Следващите няколко се разтягат като ластик, пуснат внезапно и набръчкал шляпналите в края ноти.
Внезапно капакът на пианото хлопва. Урокът е свършил за нетърпеливия ученик, който е отправял до преди миг жаден поглед през прозореца, а сега, вече свободен, се е втурнал щастливо навън. Край на въртенето на стола, край на оплакванията, край на търсенето на оправдания.
Съседката продава вместо мен бродираните ми покривки. Харесва ми мисълта, че съм част от нечий живот. Дори и по този начин.
Денят, в който научих страшната вест, променила съществуването ми. Отдавна не бях мислила за това. Бях го избутала в дъното на спомените, сред които го зарових. Бях го свила на топка, захвърлих го в най-тъмната и незабележима част на съзнанието си. Беше станало по-малко от точица. Но то беше там. И ме гледаше. И ме упрекваше. Не, не бях забравила.
Денят, в който и последното парче от разглобения ми живот се срути. Прибрах се у дома. Подредих масата. Сложих приборите. Две вилици. Две. Едната вече беше излишна.
Събудих се. Изминалата нощ прекарах в четене на някакви записки. Странното беше, че може би бяха на предишната собственичка на апартамента. Била е пленена, въвлечена в капана на собствения си дом. Как е завършила историята? Какво се е случило с непознатата? Зная само, че аз съм тук. Жива съм и нямам намерение да се убивам бавно.
Бях сънувала нещо приятно. Опитах се да си спомня какво точно, но не можах. Останало бе само усещането за утеха и спокойствие, за прошка и вяра.
Вратът ме болеше, защото бях заспала приседнала до леглото и опряла глава на матрака. Опитах се да се раздвижа.
Поглед встрани. Разпилените листа. Бели. Съвсем бели. Прехвърлих ги един по един. Не намерих нищо. Нито следа от мастило. Какво съм чела тогава? Или пък въображението ми е създало призрак, в чието съществуване бях повярвала? Хубавото на сенките е, че си отиват, прогонени от утринната светлина. Взирах се в листата, позлатени от слънцето, и се боях, че ще се разпаднат на прах, ако ги докосна. Но те си стояха. Все така цели. И все така неизписани. Събрах ги на купчинка. Отворих прозореца. Струваше ми се, че в ръцете ми пърхат пеперуди. Вятърът ги приканваше. Шеметно. Красиво. Освободих ятото. И то отлетя.
Фльорир > Книги > Проза > Отвъд огледалото