БЕЗ СРАМ
Стихотворения
Съблазън
Денят за мен е нощ,нощта за мен е ден.
И мъртва съм, и жива съм,
и жизнена съм, и без мощ,
и жадна съм, и съм препила.
Духът ми е свободен и пленен.
Скръбта за мен е смях,
смехът е скръб болнава
и гоня времето, и търся в него своя грях,
и спъвам се, и падам, после ставам,
опиянена от активност и забрава.
Танцът за мен е сливане,
сливането е танц безумен
и безразсъдна съм, и умна съм,
с ласки и пот съм обливана,
и в транса си се давя, после някой ме спасява
и продължавам
живота си и убог, и неразумен...
Коя съм
Коя съм?Безмълвно молеща и безприлично прокълната, в камък посята,
неуловима в новороденото утро и в древния здрач?
От млечен път създадена, но живееща на Земята,
съзнанието е моята наковалня, подсъзнанието е моят ковач.
Коя съм?
Посредствена душа, еротика внушаваща?
Еротично несъзнателна или с еротично дива сила?
От времето забравена, но на другите време даряваща?
Или може би съм лястовица белокрила?
Коя съм?
Странна дама или нежна девойка?
Властваща над дяволската вола или над божието царство?
Пепеляшка, русалка или спатия тройка,
до огнището на покоя или сред водите на страстите митарствам?
Коя съм?
Просякиня, събираща монетите на човешките съдби,
многолико чудовище от същества,
прекрачващо граници и изпепеляващо мечти?
Може би съм магьосница, омагьосваща с надежда и голота?
Коя съм?
Измамно ехо на вълните пред вълнолома?
Снимка на тичащите облаци към вечността?
Може би съм един от приливите на поклона,
видение нереално, видяно отвъд реалността...
Коя съм?
Нотки
Той бе спокоен и невинен,аз бях пантера разгневена.
Той бе ручей – чист и силен,
аз бях скала, от бурята сломена.
Той бе тих като нежна песен,
аз бях виелица всесилна.
Той бе листопадът есенен,
аз бях гората – жестока и любвеобилна.
Той бе дим над огън буен,
аз бях огънят кипящ.
Той бе вятърът, със светлина и мрак забулен,
аз бях гласът му – и гръмовен, и скимтящ.
Ех, зимо, зимо
Листопадът с пътищата се сливакато морско дъно,
обсипано с рапани.
Листопадът изчезва, листата изгниват,
ех, тази зима пак листопада убива.
Каква си, зимо, хитра и безпощадна,
зад бяла пелена се криеш,
но бяла ли е душата ти?
Красива си, но какво таиш в сърцето си?
Ех, зимо, зимо, в прегръдката ти не искам да попадна.
Защото, зимо, аз за пролет съм родена.
Нищо, че и аз като теб съм кратка,
нищо, че и аз като теб съм дива,
че и двете се сресваме на природата с гребена –
и аз от грешни желания съм обсебена,
но мечтая за листопада, защото ми е студено.
Безизходица
Силата, която ме тласка и тласкакъм невидими и видими отражения,
тя е моята неогледална маска,
криеща огледалните ми видения.
Горещината, която ме покрива
с нелепи налепи от страст,
тя е страстта ми гладна, дива –
да търся личността си част по част.
Неизвестието, което ме люлее и люлее,
болезнена и неболезнена лудост събрало,
безизходицата озверяла и пътят й към мен и от мен към нея –
всичко това е сбрано в единно тяло.
А също небесата, които ме викат и викат
в ложите си светли и несветли от гръм и ласка,
изворът на желанието, от което реки от изкушения бликат...
Силата, която ме тласка и тласка...
Фльорир > Книги > Поезия > Без срам