ЛАБИРИНТЪТ, ТОМ ПЪРВИ
Романи, повести, новели, разкази
От „Лабиринтът на Минотавъра”
Георги Спасов4.
Мракът на затворените очи – нашето най-сигурно убежище. Сигурно дотолкова, разбира се, доколкото може да се чувства въобще сигурност при тая всеобща несигурност на човека, при това, общо взето, несигурно положение на света.От детството запомних тоя летеж като предисловие на моя живот. Едно предисловие без думи, което се разпадна на страх и на мрак.
Целият ми по-нататъшен живот, всичко, станало по-късно, е по-ясно и по-отчетливо и може да бъде назовано по име, но то е някак си отделено, не е така спонтанно: то е двуглаво и неминуемо се дели на „яйце“ и „пиле“ – „яйцето–причина“ и „следствието–пиле“, макар че колкото повече закръглям годините на живота си, толкова съм по-склонен да приема, че не друго, а целта предопределя пътя на развитието, тя е истинската причина, първопричината, ако мога така да се изразя, на всички предходни причини и следствия, че тя ги съдържа в себе си в неразчленимо единство и ги пробужда за живот.
Струва ми се, че във всеки един момент бъдещето изпитва настоящето по диктовка.
Понякога, когато усещам рухването на моите лични и затова дребни (наистина ли са толкова дребни?) устои и основания за живот, търся други, изконни и вечни. Изглежда човек, колкото и дребен да е, никога няма да може да се примири със собствената си смърт и никога няма да намери достатъчно оправдания и основания за нейното съществуване и затова търси упование и продължение извън себе си, в някакво друго, вечно битие. Сигурно всеки човек си има своя приказка, своя Шехерезада, която бди над неговия живот. Аз също имам своя приказка, която разбулва мрака на моите нощи.
Затварям очи и в душата ми затрептява като малка, едва забележима искрица празърното, онова нещо-нищо, което съвременната наука изразява с едно фантастично малко число, заредено с колосална енергия. Тя го пръска и то, отключено за себе си, се втурва към своята незнайна, но властна цел – да бъде и пребъде! Зърното кълни и се разпуква, расте и се устремява във всички посоки едновременно.
Колко ще лети и ще расте, поддържано от своя устрем?
Ако Вселената се подчинява на собствените си закони, които диктуват нейното развитие, в един далечен миг тя ще изпълни самата себе си.
И, о, ужас! – краят ще започне да се влива в началото!
Змията захапва своята опашка и започва да поглъща самата себе си; стръкът ще се влее в семето, което в мига, когато постигне равновесие, ще се пръсне пак, за да поеме отново по познатия път.
...Обичам да фантазирам, дори понякога си вярвам на фантасмагориите (това „понякога“ го сложих тъй, за украшение и като предпазител срещу страха от евентуален присмех, но би трябвало в кавичките да се чете „винаги“).
Тази хипотеза на съвременната наука за „излюпването на Вселената от собственото си яйце“, за нейното разширяване и връщане в изходното положение, независимо от необозримо дългия срок (милиарди по милиарди по милиарди години), ми навява чувството за неминуема и окончателна гибел на всичко. И чудно, аз, който нямам никаква гаранция, че ще посрещна и утрешния изгрев на слънцето, започвам да изпитвам непоносима тъга, която ме кара да съставям фантастични проекти за спасениета на Всемира.
Спомням си, че още като дете, когато за първи път прочетох, че Слънцето ще изстине и животът на Земята ще изчезне, изпитах същото чувство на пълна обреченост. Нямаше никакво значение, че това щеше да стане след пет милиарда години...
Затворим ли очи, светът придобива формата на нашите чувства.
Сред мрака на моя детски страх от изстиването на Слънцето един обречен свят, измъчен, страдащ и грозен (страхът винаги загрозява нещата) протягаше ръка за помощ и аз, обзет от паника, измислях проекти за неговото спасение. Спомням си добре: колкото по-фантастичен бе проектът, толкова по-голяма бе надеждата в него. И сигурно тогава в мен се пробуди и заживя мисълта, че истинската наша опора е фантазията, че тя е единственото действително нещо, на което можем със сигурност да се опрем и да му поверим съдбата си. Сигурно затова вярвам на поезията като на по-надеждно убежище за света, отколкото на политиката и политическите решения. Сега ми е чудно, че тогава, макар че ходех редовно на черква с мама и искрено вярвах в Бога, нито за момент не помислих, че хората могат да се уповават на него. Просто го бях за-бравил. Бях отхвърлил най-съвършения проект за спасение на света, създаван някога от човека, за да създам свой, и то несъзнателно! Какво е това: вроден атеизъм или неразбираемото, но властно основание на творчеството с неговата месианска роля.
Има нещо дълбоко и непоправимо трагично, заложено още в прабитието ни. Никакъв гений не би могъл да измисли и да постави толкова величава трагедия, ако тя нямаше някакъв жив смисъл: за да се роди, героят трябва да осъзнае собствената си смърт, а съзнанието за смъртта да стане разковниче и да определи като смисъл и цел на живота му нейното преодоляване. Не ви ли се струва, че отново сме изправени пред трагичния образ на барон Мюнхаузен, който е цопнал в блатото, хванал се за косите и напряга всичките си сили?
Всички досегашни проекти (някои от тях за доста хора са още в сила) се оказват несъстоятелни. Но утре?
Всеки от нас, съзнателно или не, твори свой проект за спасение и всички ние, съзнателно или не, творим един общ проект.
На Земята живеят милиарди хора, а утре ще живеят още повече. И всеки един от тях ще има свой проект. Само за няколко милиона години човечеството ще разполага с милиарди по милиарди по милиарди (неизброимо число) проекти. Може би те ще родят един, който ще се окаже сполучлив.
Днес съм затворил очи, за да видя този сполучлив проект. Знам това, което самата Вселена не знае: че в своя ужас от смъртта е родила една незабележима за самата нея пъпка, върху която зрее нейното спасение.
Да, Земята! Да, Човекът!
Именно: всички, които са живели преди нас, които живеят сега и които ще живеят след милиони и милиарди години, са участници. Както сега аз, уплашен от мрака, паля лампата, те ще запалят нови звезди. Както строим своите жилища, те ще строят нови галактики.
Една празна фантасмагория на един празен човек! Ненужна като налъм без каишка, на който му липсва дървената част... Кому е потребна тя?
Няма значение. Високият смисъл на целта (дори да е недостижим!) обезсмисля въпроса като въпрос. Ако по пътя към тая цел човекът открие поле за задоволяване на своите безкрайно разширяващи се и задълбочаващи се материални и най-вече духовни потребности, ако тя гарантира и стимулира еволюцията му, засега като планетарна, а след това като галактическа и свръхгалактическа цивилизация, тя е правилна, реална, действителна, тъй като отговаря на необходимостта от непрекъснато развитие.
Но дори да не е вярна, мисълта е винаги действителна поне толкова, колкото е действителна една радост или една болка. Нима можем да зачертаем и да приемем за несъществуващи радостта и болката?
Приемете тази мисъл като копнеж, дори като неосъществим копнеж. А нима неосъществимите копнежи не съществуват? Но аз не вярвам, че съществуват неосъществими копнежи, затова мисля за пътя, огрян от спокойния сън на несъбудените от нашия бъдещ висш и съвършен разум галактики.
...А някъде там, в самото начало на неизбродния път, две деца се люлеят: от едната страна е светът, от другата – аз.
Душата още помни: две люлеещи се деца, напълно еднакви, екзалтирани от своята равностойност и равнозначност, опиянени от шемет и вдъхновение.
Високо, още по-високо, още?
Фантазията не спи, тя будува и вае нашия бъдещ живот.
И досега не мога да разбера как дядовата къща е побирала толкова народ: осемте ми чичовци и техните жени и деца, които по моите сегашни пресмятания са били 20, а след това се родиха още четири. Помня, че в една от стаите, на която викахме „голямата“, спяха по-големите деца, над 12-13 години, в друга – по-малките, при които често оставах да спя и аз, защото бабините приказки бяха дълги и никога не дочаквахме края им. Постоянно в една от стаите живееха най-големият ми чичо Владо и жена му стрина Севда, а в другите три се редуваха семействата със съвсем малки деца. Останалите ми чичовци и стрини нощуваха кой къде намери: лете в плевните и хамбарите, а зиме – в оборите. Дядо и баба спяха в една стая, направена в сайванта, където складираха сеното.
Няма съмнение, че това е било доста мъчително за чичовците ми, но дядо не позволяваше да се делят, за да не се разкъсва имотът, а неговата дума беше повече от всички писани и неписани закони. Впрочем, той почти не си служеше с думи и не разговаряше с никого, освен с баба. По име наричаше само мъжете, макар че и към тях не се обръщаше пряко, а чрез баба. Многобройните ми стринки бяха „снахите“, а ние „децата“. Сигурно се лъжа, но имам чувството, че дядо не е знаел нито техните, нито нашите имена, но дори да ги е знаел, за него те едва ли са имали някакво значение.
„Тодор да хвърли две коли гюбре на нивата в „Тръните“. Данаил да оре в „Тировете“. Утре снахите ще жънат в „Стренчовица“, Петко ще връзва!“ – така говореше, независимо дали го казваше на баба, която трябваше да го предаде, или го съобщаваше сам. Последното ставаше обикновено на вечеря: той отваряше вратата на пруста, заставаше на прага и стоеше няколко мига с вид на човек, забравил защо е дошъл и се мъчи да си го спомни... Това бяха безкрайно дълги мигове, в които всички преставаха да ядат, баба скачаше, а след нея и снахите; точно в тоя момент обаче той, забол поглед в пода или някое празно място на отсрещната стена, даваше нарежданията си, сякаш плюеше, и затваряше вратата. След него оставаше тежка, тягостна сянка, която дълго витаеше из пруста и замъгляваше веселата светлина на газената лампа.
Впрочем, дядовото присъствие беше съпроводено с пълно мълчание. Щом влезеше, разговорите секваха на половин дума, а ние, децата, направо замръзвахме. Той не поглеждаше никого, но и никой не смееше да го погледне. Мъжете и жените си намираха веднага работа навън; ние, децата, също бързахме да се изнижем тихо, на пръсти, като се стараехме да не хлопаме вратите, защото за „тряскане на врата“ имаше наказание: трябваше да се върнеш и да поискаш прошка от вратата, а след това да я затвориш внимателно три пъти, за да се научиш „как се затваря врата“. Ако някой случайно изпуснеше филия или залък хляб, също трябваше да му поиска прошка, като се прекръсти и го целуне три пъти. Това не беше толкова от нямане, а да се знае редът и цената на нещата.
Дядо имаше 120 уврата1 (240 дка) първокласна земя, отделно 7 уврата лозя, две овощни градини по 5 уврата, ливади, люцерни, кории.
Това беше неговата сила, която той увеличаваше всяка година, като „закръгляше“ тая или оная нива с някое или друго „парче“. За тия „парчета“ обикновено отиваха парите от „максула“ – годишната реколта от тютюна.
В къщата цареше строга йерархия, която спазваха всички, от най-големия до най-малкия. Тя беше основана на старшинството. Ако на нивата работеха само жени, решаваше жената на най-възрастния брат; ако имаше един мъж, решаваше той; ако бяха двама или трима мъже, решаваше „батето“. При нас, децата, беше същото: питахме и се подчинявахме на най-големия.
Дядо беше главата на къщата, а баба – нейната душа, която омекотяваше строгия ред и му придаваше донякъде естествен и приемлив характер. Сега си мисля, че без нейната проста и дълбока мъдрост този дом не би могъл да просъществува повече от неделя. Тя беше добрата магьосница, която направляваше всичко, сякаш свещенодействаше. Нейното присъствие пръскаше невидима светлина и създаваше неповторим уют.
Ако тя измиеше паниците, не ги слагаше на коя да е полица, а на полицата срещу прозорците и ги нареждаше така, че шарките им улавяха светлината и разцъфтяваха. Виждам я как прави две-три крачки назад, оглежда ги и лицето є просветва от оная нейна вечно будна вътрешна усмивка, която беше готова винаги да ни се притече на помощ.
Ако някой се оплачеше, че го боли главата, тя веднага го слагаше на столчето пред оджака, вземаше стиска брашно и с докосването на нейната вълшебна ръка, преди още да е свършила с баенето, болката се пръждосваше в джендемите. С едно духване прогонваше болежката от ожуленото коляно, а с мехлемите, направени от билките, които береше в нощта срещу Еньовден, лекуваше посечено и подсечено, синя пришка, забрал здрав пръст, болно ухо и какво ли не. Тя баеше за страх и главобол, за урама, за зъбобол; с баене премахваше кокоши тръни и брадавици; слагаше пиявици, редеше чаши; правеше отвари за „хващане на дете“, за мързелив стомах, за разяждане.
Със стария фелдшер Момчил си бяха поделили болестите. „Туй е за баба Злата“ – отпращаше фелдшерът болни, които не можеше да лекува, и те идваха при нея. Баба ги разпитваше, баеше им, даваше им своите мехлеми и отвари или им казваше: „Туй е за доктора“ – и ги изпращаше в града.
Исках да разкажа за дядо, а мислите ми непрекъснато се въртят около баба. В село се говореше, че тя била направила магия на дядо за обич, иначе не могло и да бъде, защото с такъв темерутин никоя жена не би могла да живее.6.
Смъртта!
Краят на всички начала. Антиподът на живота. Въпросът, който заличава всички въпроси. Краят с голямо „О“. Мащехата, при която отиваме всички. Тайната с главно „Т“. Бездънната бездна. Републиката на справедливостта и равенството. Големият шанс. Вечният сън. Краят на илюзиите. Вечният покой. Нищото. Надеждата на всички. Черната дупка. Последното убежище.
6.
Смъртта!Прабабата на всички мистерии. Вечният зов.
Ако човек се заеме с непосилната задача да издири само изказаните сентенции за нея, техният голям брой може да му подскаже парадоксалния извод, че хората са живели и живеят, за да мислят за смъртта. Изводът наистина е парадоксален, но не и погрешен.
Кой не би дал живота си, за да прозре смъртта?
Пак парадокс, но какво да се прави, като истината не се въплъщава в един, а най-малкото в два образа – ден–нощ, светлина–мрак, нещо–нищо, плюс–минус, движение–покой, радост–мъка, щастие–нещастие и пр., и пр. – и всеки от тия два образа е изграден от безброй преходни състояния и степени, с които се прелива неусетно в другия, докато живее в единство и противоречие със себе си.
Смъртта също не е еднолика. Сигурно, живеейки, ние всеки ден малко по малко умираме, а инстинктът, нашият вечно буден съюзник, във всеки момент ни държи изправени срещу нея. Смъртта се ражда, расте, заяква и старее заедно с нас. Виждам смъртта-дете – крехка, слаба, неопитна; смъртта-юноша, която се мъчи да прозре себе си, за да се сдобие със собствено „Аз“, смъртта-младост и смъртта-средна възраст и накрая – старицата-смърт, притежаваща целия наш опит, знаеща всичките ни начинания, средства, прийоми, които сме научили в борбата си срещу нея.
Или, с други думи, всичките ни победи подготвят нашето пълно и окончателно поражение. Превзетите пространства на нашия собствен живот са фактически отстъпени на смъртта. Колкото повече вземаме, толкова по-малко ни остава и по-малко имаме. Всичките ни плюсове всъщност са минуси.
Беше, няма го. Изяде го липсата.
Тъжно, но не чак толкова, че да кажеш „майната му“ и да го удариш на живот.
А ако нямаше смърт?
О, ако нямаше смърт...
Наистина, ако нямаше смърт, какво бих правил?
Най-напред ще захвърля писалката, тая тетрадка и...
После?
Какво „после“? Няма после. Пред мен е вечността. Ще отложа всичко: работата – по дяволите; по дяволите – грижите; по дяволите – мислите, терзанията, въпросите, отговорите! Има време: утре, вдругиден, след сто, след двеста, след хиляда години. Какво значение има дали нещо ще стане сега, след милион, или след милиард години?
Хей, приятелю, ти май превъртя? За толкова време няма ли да забравиш и днешния въпрос? А какъв е смисълът той да се отлага за след сто или двеста години, ако може да бъде решен днес? Всъщност ти май имаш намерение да отложиш всичко? Не ти ли се струва, че...
Да, наистина. като че ли трябва да поотложим безсмъртието. Не завинаги, а за известно време – за хиляда, пет хиляди или милион години, докато си изясня какво ще правя, ако съм безсмъртен.
А сега да помисля с какво да се заловя, че продължава да вали, пък покривът тече, столът се е разковал, а в главата ми е пълен хаос...
Значи, първо хаосът. Добре, нека бъде хаосът!
Ако се абстрахираме от промените, които е извършила цивилизацията, можем да кажем, че първобитният и съвременният човек по същество обитават един и същи свят.
А задавали ли сте си въпроса: защо го виждат различен?
Обяснения са дадени. Едно от тях е, че, за разлика от първобитния, погледът на съвременния човек „прониква“ по-дълбоко в света, че той вижда не само външния вид и външните прояви на нещата и явленията, но и вниква в техния вътрешен живот и разбира скрития смисъл на онова, което става.
Това обяснение би било напълно приемливо, ако можеше да даде отговор и на някои други, сходни с тоя въпроси. Например на въпроса защо първобитният човек е обожествявал природните сили, а съветският – Сталин?
Ако незнанието е „източник на божественост“ за първобитните хора, кой е „източникът на божественото“ за съветските? Явно въпросът не опира само до незнанието, защото то не е валидно за Сталин – него не само всички го знаеха, но и мнозина го познаваха. Друго обяснение, което ми се струва по-вярно, е, че първобитният човек обожествява природата, защото тя господства над него. А в какво се изразява нейното господство? В това, че държи „в ръцете си“ всичко, необходимо за неговото съществуване.
Може ли да се каже същото за Сталин? Не!
И все пак ми се струва, че можем да тръгнем по тази линия.
След национализацията на природните ресурси, банките, промишлените и търговските предприятия и на земята освен политическата власт съветската държава (също като природата) държи „в ръцете си“ всичко, необходимо за съществуването на обществото, т.е. тя господства и икономически над него, понеже като собственик и на предметите, и на средствата на труда тя разполага напълно с произведения продукт. Както е известно, оня, който държи в ръцете си материалната сила на обществото, господства над него и идеологически, тъй като притежава всички средства за духовно производство. С други думи, всичко е одържавено и с всичко, от хляба и водата до иглата и конеца, се разпорежда държавата. Мисля, че ще се съгласите и с извода, че по тоя начин е „одържавено“ и цялото общество, до последния човек. Кой олицетворява държавата и изпълнява нейните функции? Държавният апарат! А кой го управлява? Сталин! Смятам, че така стигнахме до източника на култа към неговата личност, за която се говори толкова много напоследък, без да изпадаме в противоречие нито с научната логика, нито със здравия смисъл.
Само с икономическото господство на държавата над общест-вото и със съсредоточаването на нейната власт в ръцете на Сталин може да се обясни и неговата еднолична власт над партията.
Докато стигна до това обяснение обаче, трябваше да навъртя доста затворнически стаж.
Чудно, но аз, който се смятах за човек, навлязъл в науката дотолкова, че мога да си обясня правилно не само историческото развитие в миналото, но и хода на неговото развитие в бъдеще, също като моите далечни първобитни прародители гледах, но не виждах, чувствах, но не мислех, усещах, но не знаех. Вместо да вникна в същността на нещата, аз си блъсках главата над поведението на Савлаков и на някои други мои колеги. За мен признаването или не-признаването на един или друг научен факт в зависимост от това дали се вмества, или противоречи на някой политически лозунг или идеологическа постановка бе нещо абсурдно. Бях убеден, че както не е възможно да има „религиозна“ наука, така не е възможно да има и „политическа“.
Представям си колко съм бил смешен, когато разяснявах на Савлаков, че „изискванията на времето са други“. А всъщност точно Савлаков бе подушил и бе схванал много по-точно „духа на времето“ и „неговите изисквания“.
Не, не се отказвам от разбиранията си, а само искам да си обясня някои неща. Разликата между моите и неговите възгледи бе принципна. За мен научната истина, пък и която да е друга истина, не можеше да бъде някаква предварителна или веднъж завинаги установена даденост, а произтичаше от предмета на научното изследване – от факта, явлението, действителността. За Савлаков истината бе открита, установена и се съдържаше в „теорията“ на Лисенко. Той схващаше своята (пък и моята) „задача“ в това: да се намерят факти, които я потвърждават. За мен това бе някаква нелепост и си я обяснявах само с непригодността му да се занимава с наука.
В тоя момент аз не осъзнавах, че целият ни политически и обществен живот се преустройва и преминава на тия релси. Без да се съобразяват с достигнатата степен на развитие и с нашите национални особености и традиции, партийните и държавните органи налагаха същия, ако мога така да се изразя, „държавен“ модел на социализма. Ликвидирането на опозиционните партии, национализацията, създаването на ДЗС и ТКЗС и пр. съответстваха точно на извършеното в СССР. Повторени бяха дори и репресиите не само срещу опозиционните партии, но и срещу някои партийни функционери. Копираше се всичко, дори и изблиците на ентусиазъм. В СССР скандираха името на Сталин, а у нас – на Димитров, Коларов и Червенков.
Аз гледах, но не виждах, слушах, но не чувах, затова не разбрах, че политиката властваше не само над науката, но и над икономиката, над литературата и изкуствата, над природата и хората, над целия живот... Някак неусетно за самия мен бе наложено разбирането, че някъде горе, на върха на партийната и държавната йерархия, има хора, които знаят истината и това им дава право да определят кога, какво и как да се прави, и задължение на всички други е да изпълняват, дори когато това противоречи на техните интереси или възгледи. Източник на познание вече не бе действителността, а решенията, указанията, инструкциите. Те бяха не само своего рода „абсолютно знание“, което не подлежи на тълкуване, а и „критерий за истината“. Ако нещата отговарят на тях, са правилни, ако не... ще ги направим. А хората? И тях също! Ако не искат?
– Кво-о-о?
...Днес усилено се говори за промяна. Тя наистина е необходима, но ще успеем ли? Коя е силата, която може да се пребори с икономическото и идеологическото господство на държавата?
Партията? С какво? С критика? Едва ли. И как, след като тя определя действията на държавата? Цялата история свидетелства, че критиката помага толкова, колкото молебените за дъжд, че действителността може да се промени, като се съборят властващите обществени отношения. Вярно, чува се нов лозунг: всичко в името на човека! Хубав лозунг, но да не забравяме, че в името на човека са избити най-много хора!
...Мисълта за смъртта излъчва безнадеждност, но тя е изпълнила със съдържание и е предала оня висок смисъл на човешкия живот, който ни владее днес и ще продължи да го извисява, задълбочава и обогатява. Бих казал дори, че мисълта за смъртта е първата искра, която е възпламенила човешкото в човека, че тя е причина да се роди онова, което го изважда от неговото чисто биологично съществуване, изважда го от природната еволюция и го изкачва на по-високо стъпало, на стъпалото на човешката и социалната еволюция, която разкрива пред него неограничени възможности за преодоляване на заплахата от нея.
Безкрайната любов към живота и също така безкрайният страх, който се е трансформирал в безкрайна омраза срещу смъртта! Това ли е азбуката на човека, чрез която той твори себе си, света, в който живее, и Вселената – непознатата, тъмна, но властна Вселена, която го зове непрестанно, и обладан от нейната разрастваща се необятност, той я следва, завладян от своите разрастващи се с нея надежди?
Любовта и омразата!
Обикновено се приема, че любовта е градивното начало на човека, а омразата – разрушителното. Но лично аз не смятам така. Мисля, че любовта и омразата са единни и неразчленими. Не е ли вярно, че колкото по-силно обичаме нещо, толкова по-силно мразим неговата противоположност! Разбира се, с това не искам да кажа, че самата любов има свойството да поражда омраза, а омразата – любов, но ми се струва, че и омразата също може да бъде съзидателна, или греша?
Нямам отговор... И едва ли ще се добера до него в близките години. А както е известно, с времето далечните не само не се при-ближават, но се отдалечават с непрестанно нарастваща скорост. Е, вярно, това отдалечаване никога няма да надмине скоростта на светлината, но аз, с моята скована походка, също нямам никакъв шанс да я надмина, така че, ако ми позволите да си дам един съвет във ваше присъствие, бих си казал: „Не хвърчи много, приятелю, особено след като си наясно, че само безкрилата фантазия лети в безвъздушно пространство!“
Смъртта е силна, тя е велика, а силата и величието є извират от същността є, закодирана в нейната неразбираемост. Смъртта е най-голямото, непобедимото нещастие, което, както сполучливо са забелязали древните, отваря очите на човека за щастието, а то се превръща в оня невидим, но вечно буден ваятел, който извайва с нежност и гениална със своята дълбоко интуитивна прозорливост неговата изпълнена с терзания, разкъсвана от противоречия, вечно разпъната между отчаянието и надеждата многострадална душа.
О, смърт, колко си ни необходима, докато не си дошла, и колко си ненужна, когато протегнеш костелива ръка и прибереш селянина от неизораната нива, работника от недовършената работа, учения от неизведения докрай опит, потъналия в съзерцание на себе си поет...
Защо ни отнемаш всичко така изведнъж? И къде го трупаш, ненаситнице?
Мисля, че колкото и смъртта да не е по вкуса ни, трябва да є отдадем дължимото като на сила, която със способността си да заличава всичко е изисквала една непрекъсната съпротива. Именно тази съпротива, която е мобилизирала всяка клетка от тялото, всяка фибра на напъпващата душа и всяка гънка на покълващия разум, е изграждала, изгражда и сигурно и в бъдеще ще изгражда човека.
О, колко телесна и колко душевна енергия е изразходвана, за да се завоюва и отстоява всяка педя от пространствата на човешкия живот, осветени от съзнанието, че над тях винаги витае невидимата сянка на непонятната, непобираща се в никакъв разум, неразбираема и непобедима с никакви средства заплаха на смъртта.
Непобедима ли казах? Грешка. Надеждата – най-силната и непобедима човешка проява, е сътворила Рая, а страхът – Ада. Две същности, чиито корени покълват в човешкото сърце – надеждата и страхът.
...Навън продължава да вали и то така усърдно, сякаш някой страдащ от райската скука Бог си е измайсторил перпетуум мобиле и го демонстрира пред комисия от скептично настроени академици. Дано не са от типа на бившия ми началник Савлаков, защото потопът не ни мърда, ако авторът не се обоснове „диалектико-материалистически“, а доколкото ми е известно, тая дисциплина още не се изучава на небето.
Къде ли е сега Савлаков? И дали е още началник на лабораторията?
Може да е, но не вярвам да е останал „лисенковец“, защото името на Лисенко напоследък не се споменава, а той е от типа на ония, които винаги са първи следовници, но само на последни величия.
Когато човек наблюдава техните игри и фалшиви вживявания в още по-фалшивите им роли, ако е с по-слаби ангели, може да заживее с представата, че самият живот е фалшива постановка на предпървомайска агитка, поставена от някой полуграмотен председател на квартална организация на ОФ с класа на отличниците от училището за бавноразвиващи се деца.
Има една болест, чиито характерни белези са вечно повишено, еуфорично състояние на безпричинна, но постоянна радост, ентусиазъм и бодрячество. По едно време започнах да изпитвам чувството, че тя се е превърнала в епидемия и е засегнала всички, а не само ония, които седяха на трибуните и в деловите президиуми.
Хлябът и храната не достигаха и хората стояха с часове по опашки, стоките се отпускаха по наряд, нямаше цървули и „на мода“ бяха дървените обувки с платнените горнища и налъмите, не достигаха подкови и клинци за подковаване на конете и воловете, които измираха от глад, но ако някъде засееха навреме, вестниците излизаха с гръмките заглавия, че е нанесен удар срещу световния империализъм. Хората вече не работеха, а „громяха империализма“. Оранта, сеитбата, копаенето, ткането и пр. бяха нашият „поход срещу империализма“, а щом нещо е свършено навреме или предсрочно, се оценяваше като „нов удар срещу империализма“.
От дъгите нестихващи ръкопляскания се продънваха гнилите кръпки на лактите, но хората слагаха нови кръпки и продължаваха да ръкопляскат. Струва ми се, че както се бяхме засилили, можеше ей тъй, както си бяхме голи и боси, да скочим направо в комунизма.
И трябваше да го направим. Моментът беше доста удобен. Лъвове от рода на Савлаков чакаха с нетърпение да им „спуснат“ задачата отгоре, за да я преизпълнят и да рапортуват. Петилетката за четири години! Готово – ще работим пет за четири. А за три? И пет за три можем да работим под мъдрото ръководство на гениалния вожд и учител... и тъй нататък, и тъй нататък.
Народът, уж атеистичен, уж скептичен и не знам още какъв си, а го изби на фанатична игра на вяра и култ и се отдаде на мистиката на числата.
Отгоре – юруш, отдолу – ура! Идилийка: спусната задача – преизпълнена задача!
И как няма да я изпълниш? След като навременната сеитба е удар по империализма, закъснението е предателство спрямо народа, родината, СССР и световния пролетариат! Затуй си сложи перде (па може и без перде) – както би вмъкнал мимоходом, но доста удачно, българинът с юнашките мустаци – и пиши. Каквото повикало, такова се обадило. „Ку-ку!“ Ето ти: „Ку-ку!“
Да се кооперират толкоз процента! Тук лъжа няма да помогне, ами грабвай сопата, запрятай ръкави и... агитирай.
„А бре, дядо Слави,
още ли се бавиш,
тропни му хорцето,
влез в текезесето!“
– пее агитката, но дядо Слави се потрива. Тъй ли? Хайде в мазето на общината да поразмислиш! Поразмисли дядо Слави, подпише заявлението, а след това жена му баба не знам коя си търчи за пресноодрани овчи кожи, че кожата на дядо Слави се отпрала на гърба и се скъсала на задника.
Едно време в някои села имаше обичай „Надлъгване“. Сега надлъгването става между залите и трибуните: вие поискахте толкова, пък ние го преизпълнихме с толкоз. И двойно да поискате, ние пак тъпкано ще ви го върнем.
Учен народ, не можеш го надлъга, особено след като премина през курсовете за ограмотяване, през участъците и мазетата и заработи лагерът в Белене.
„Белене, Белене,
ти си земен рай,
твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те нямат край!“
– се пееше по онова време, но не знам дали песента беше само за лагера в Белене, или имаше и друг смисъл.
Ако някога човечеството започне да се задъхва от опасен недоимък, учените би трябвало много внимателно да разучат принципите и механизмите на функциониране на лъжата, защото единствено тя дава възможност от едно яйце да се получат две пилета, а от две пилета – три кокошки. Поставената задача от едно яйце да се получат пет пилета е преизпълнена, като са получени три кокошки. Народът ги е изял, уригва се сито и ръкопляска.
Кръгът е сключен: човекът вижда, че го лъжат, но за да се съхрани, лъже и той, доволен е, че са му приели лъжата, и... ръкопляска възторжено, искрено. И си вярва. Трябва да си вярва. Иначе кой ще му повярва? Е, не съвсем, но къде-къде е по-добре да се правим, че си вярваме!
Лъжата става първа природа, защото е източник на съществуване и норма на поведение. За всички! Без изключение. Изключенията са в Белене, в затвора, на оня свят...
– Строй се!
– Кой не е в строя? Ти?
– Млък!
...Конфуций бил казал, че небесата са безмълвни. Аз му вярвам, но бих добавил, че и могъщото царство на лъжата също е безмълвно. Образът на всемогъществото са смълчаните небеса, безмълвната Вселена.
Абсолютната власт се стреми към същото.
Докато чуваме стонове, все още нищо не е изгубено.
Докато чуваме! Чуваме-е! Чуваме-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е!
Дядо наистина беше необщителен, затворен, дори жесток човек. Рядко се гневеше, но гневът му беше неописуем. Беше грамаден; една грамада от мускули и кости, която в гнева си може да убива и да руши, без да му мигне окото. Не признаваше слабостта. Ако вол или кон засечеха, той ги биеше толкова жестоко, че беше страшно дори да се гледа отстрани. След това се впрягаше и изтегляше товара. Такъв вол или кон, ако не го убиеше в яда си, той не можеше да търпи вече; дори не го продаваше той, а големият ми чичо, Владо.
Хранеше се отделно долу в тяхната стая. Не ядеше от общата храна, готвеше му баба. На закуска обикновено изяждаше по 20 сварени яйца и бучка сирене. След това слагаше един четиринайсетлитров бъкел с вино в писаната бричка, впрягаше Бистра и запрашваше из полето. Връщаше се по обяд, а през това време баба изпичаше или изпържваше две пилета, агнешки или овнешки бут. Дядо отпрягаше кобилата, сваляше юздата и гердана и я пускаше в ливадата до „Алчака“ да пасе. Вземаше празния бъкел, влизаше в избата да го напълни отново, а баба бързаше да му сложи софрата. Той сядаше да яде, а тя стоеше права до него.
Никога не я видях седнала в негово присъствие.
В мен са се запечатали така: дядо – седнал, а баба – права. Докато се хранеше, той обикновено изказваше недоволство как е извършена една или друга работа на полето, а тя кимаше, пресягаше да му подаде по-близо или да му сложи по-удобно я солта, я нещо друго, а понякога също изказваше свои съображения или мнения.
Запомнил съм тая външна картина, но не знам какво ги е събирало, имали ли са общи радости, обичали ли са се и как са изразявали любовта си?
Доколкото знам, дядо никога не е посягал да удари нито баба, нито някое от децата си или нас, внуците. Той не правеше дори забележка на някого. Ако ние, децата, вдигахме шум, той никога не идваше при нас да ни се скара, а търсеше баба или някоя от снахите и я пращаше да ни усмири. По същия начин се отнасяше с чичовците и стринките ми. „Сламата не е накамарена добре“ – казваше той на баба, тя предаваше думите му и още на другия ден сламата се пренареждаше.
Защо тогава всяваше толкова страх у всички? А може би това не е било страх от него, а страх да не се наруши самият ред? Може би този веднъж завинаги установен и ненарушим ред ги е подчинявал и то не само тях, а и него. Нима никога той не е изпитвал желание да се разсмее, да погали някое от внучетата, да каже добра дума на синовете и снахите си?
Когато поотраснах, чух една история, която ме впечатли силно, но не помня кой ми я разказа. Дядо взел участие в Балканската война заедно с няколко души от селото ни. Единият от тях, Георги Върбанов, му бил най-добрият приятел. Веднъж ротата им се била разположила на почивка. Ненадейно изневиделица гръмнала пушка и куршумът улучил Георги в главата и го оставил на място. Дядо скочил и без да си вземе дори пушката, хукнал като бесен в гората. Как е успял да открие турския войник и как го е хванал, не се знае, но се явил тъмен и страшен: под едната си мишница носел турчина, а под другата – още топлата му пушка. Хвърлил го на поляната сред ротата, седнал на гърба му, хванал го за косата и му посочил трупа на приятеля си. Турчинът плачел и се молел да му прости, но дядо бил като глух. Извадил ножа си, но не го убил веднага, а само му резнал жилите на врата. Шурнала кръв. Турчинът започнал да се моли поне да го убие по-бързо, но дядо не само че не побързал, а извадил тютюна и си направил цигара. Запалил я, дръпнал от нея и затворил очи, а от очите му потекли сълзи. Картината била страшна и войниците започнали да го молят също да свършва по-бързо, но дядо стоял със затворени очи, пушел и плачел, без да пророни дума. Изпушил цигарата, отрязал главата на турчина, а след това прегърнал Георги Върбанов и го понесъл в гората, сам му изкопал гроба и сам го погребал.
Оттогава никой не бил виждал дядо да се засмее.
Може би тая фатална случка е сложила своя фатален отпечатък върху него. Сега си мисля, че ако е така, дядовата душа е била крехка и уязвима и е била съвсем неподготвена за смъртта, след като е могла да изпадне до такава жестокост. Обикновено слабите са по-жестоки, защото са заплашени от повече неща. Като дете често след като баба или мама ми разкажеха някоя приказка за заека, вълка или лисицата, аз я видоизменях, въоръжавах заека с пушка и го пусках в гората да си отмъсти. Много по-късно осъзнах, че зайците не трябва да се въоръжават. Един въоръжен заек е много по-опасен и може да извърши много повече и по-големи жестокости от един въоръжен лъв.
Може да звучи парадоксално, но сега мисля, че дядо, въпреки огромните си размери и свръхчовешка сила, не беше повече от един въоръжен заек. Неговото оръжие обаче не беше само имотът, а и традицията, възприетият от всички начин на живот.
Това е доста интересно положение и аз съм се замислял над него. Отделният човек е здраво впримчен в постановената обществена целесъобразност, която диктува не само начина му на живот, но и поведението му в конкретните случаи, защото някак неусетно в самия него се просмуква нейният механизъм. Всяко общество си има своя мяра, която определя кое е истина и кое е лъжа, кое е право и кое не е; в преносния смисъл и в буквалния смисъл всяко общество си има своя истина и своя лъжа, свои критерии за чест, достойнство, дълг и прочие и те в голяма степен определят поведението на човека.
Нашето семейство бе едно микрообщество – в доста голяма степен огледално отражение на цялото общество. Дядо беше оная негова сила, която се стремеше всяка година да го възпроизвежда точно такова, каквото е било миналата. Той беше сляп за втората мощна и необходима тенденция, която движи живота на обществото – промяната, без която то би прекъснало собственото си развитие и би се обрекло на гибел. А не е изключено да не е бил сляп, а да се е страхувал от промени.
В ония детски години знаех, че хората умират, но нямах никаква представа за смъртта и никога не съм могъл да я свържа с близките си, а най-малко с дядо. В моите очи той беше толкова силен, че не можех дори да си помисля, че може да се разболее, та камо ли да умре.
Но още на третата година след като се преместихме в нашето село, дядо бе повален от мозъчен кръвоизлив и се парализира цялата му дясна страна.
На пръв поглед в живота на къщата нищо не се промени, само баба стана по-угрижена. Редът си остана, дядо продължи да предава посланията си на баба: кога и какво да се работи, колко и какво да се засее, кога да се жъне, къде колко да се даде и прочие.
Казах, че редът си остана, но това се отнася до неговата формална страна. Фактически нещата тръгнаха по друг начин. След като дядо се залежа и стана ясно, че няма никога да се привдигне въпреки чудодейните билки и бдения на баба, чичовците ми поеха работата напълно в свои ръце.
Парите стояха пак в иконостаса под иконата на Света Богородица, пак никой не надникваше и не бъркаше там, но чичовците, след като дълго се съвещаваха помежду си, започнаха да искат по-често от баба пари за купуване най-вече на инвентар: замениха изцяло ралата с железни плугове, купиха две редосеялки, започнаха да се готвят да купуват и вършачка. Дядо издаваше своите наредби, баба кимаше послушно, предаваше ги на чичовците, те също кимаха, но не се водеха вече по тях. Баба знаеше това, но сигурно, за да не го огорчава, му предаваше, че нещата се вършат точно така, както той е наредил, макар че между нареденото и фактически изпълненото нямаше нищо общо. Тая привидна хармония продължи до смъртта на дядо. Ако не се страхуваха от него, той може би в края на живота си щеше да изпита повече радости, защото чичовците ми водеха по-добре стопанството и то се разрасна, но не смееха да му кажат, че са престъпили думата му. И сигурно с право са се страхували, защото беше неукротим и за него не беше важен толкова резултатът, отколкото редът.
В онова време дядо се бе превърнал в съвременен крал, царуваше, но не управляваше. Въпреки това сянката на неговото царуване тежеше над всичко.
И сега, в спомена, дядовото присъствие е изпълнено с мълчание и ме обзема тъмен, атавистичен страх, сякаш навлизам в непозната пещера, а лицето му остава все така забулено в непроницаемост, която го прави неестествено и някак неземно. Едно лице, зазидано в сянката на моя неосъзнат и затова непонятен, но проникнал дълбоко и запомнен дори като физическа осезаемост детски страх.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Фльорир > Книги > Проза > Лабиринтът, том първи